Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.12.2017 20:18 - За забрадките в народната ни носия, и така, и така, и в памет на изследователя Димитър Маринов
Автор: eloiz Категория: Изкуство   
Прочетен: 4681 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 
Публикувам тук статията, чието оригинално заглавие се чете по-долу, от фейсбук стнаричката на Национална носия. Димитър Маринов е  (от Уикипедия,  българска версия на свободна енциклопедия, благодаря на неизвестния ученик на учениците на Димитър Маринов):  Димитър Маринов от Уикипедия, свободната енциклопедия     image Вижте пояснителната страница за други значения на Димитър Маринов.
Димитър Маринов
български етнограф
image Портретна снимка на Димитър Маринов. Източник: ДА „Архиви“
Роден 14 октомври 1846 г. Вълчедръм, Османска империя
Починал 10 януари 1940 г. (93 г.) Рилски манастир, Царство България
 
Научна дейност
Област Етнография
Работил в Етнографски музей в София
Политика
Депутат УС   
Семейство
Баща Върбан Мъцанков
Майка Наца Мъцанкова
Димитър Маринов в Общомедия

Димитър Маринов е български етнограф, основател и първи директор на Етнографския музей.

 

Съдържание   [скриване] 
  • 1Биография
    • 1.1Семейство
    • 1.2Обществено-политическа дейност преди Освобождението
    • 1.3Обществено-политическа дейност след Освобождението
  • 2Публикации от него
  • 3Публикации за него
  • 4Външни препратки

 

Биография[редактиране | редактиране на кода] Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Роден е като Петко в с. Армалуй, днес част от гр. Вълчедръм, в семейството на Върбан и Наца Мъцанкови. В резултат на кратко боледуване непосредствено след раждането майката Наца умира. Бащата решава да даде детето „хранениче“ на бездетно семейство. Ломският гражданин Марин Банов и съпругата му Вълкана осиновяват новородения Петко, когото прекръстват на Димитър.

Марин Банов е крупен търговец, който прекарва 20 години в Цариград, като 19 от тях служи в конака на Хюсеин паша, заемащ висока длъжност при Дивана. През 1840 г. Марин Банов се връща в родния си град Лом, където се залавя за търговия, а по-късно се жени.

На 24 април 1854 г. Димитър постъпва в ломското училище. Под наставленията на своя учител Кръстьо Пишурка преминава успешно всички нива и през 1858 г. вече е „калфа“. Като награда за отличното си представяне баща му Марин Банов му подарява няколко книги. Те са: „Аделаида, алпийската пастирка“ (1857), „Житието на Алексий, человек Божи“ и „Чудесата на Пресветая Богородица“, като последната оказва такова въздействие върху него, че решава да се посвети на Бога и да замине за Света гора.

Междувременно през 1858 г. майка му Вълкана изпада в нервно разстройство и през следващата година умира. Под влияние на тази печална случка и по препоръка на първия учител на М. Димитров – Пишурката, Марин Банов решава да изпрати сина си в Белградската гимназия. Още през 1863 г. Димитър Маринов овладява гръцки, немски и френски език, но смъртта на баща му на 27 декември същата година осуетява тези планове. Изхвърлен от алчните си роднини и оставен без наследство и подслон, Димитър Маринов се насочва към Света гора и по-точно към Хилендарския манастир, за да служи на Бога.

Обществено-политическа дейност преди Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

Мразовитата зима е причина Д. Маринов да остане в продължение на десет месеца в Рилския манастир като ученик и послушник на отец Неофит Рилски. Будната му личност не остава незабелязана и той отново се проявява с отличен успех и завидни качества и умения. Провокиран от възможността да си възвърне изгубеното наследство, Д. Маринов се завръща отново в Лом. Впоследствие решава да постъпи отново в Ломското училище, където преподава Н. Първанов, един от най-активните деятели на просветното дело.

На обществено-политическата дейност Д. Маринов се отдава през 1867 г., когато се създава ломския таен революционен комитет под влиянието на Тайния революционен комитет в Букурещ. Основна цел на Ломския комитет е подготовката на въоръжено въстание, като за постигането и Д. Маринов изготвя възвание към българите от северозападните краища. Тази революционна дейност в Лом е разкрита от турските власти и са арестувани голяма част от активистите на комитета. През 1868 г. Д. Маринов напуска Лом и с помощта на Иванчо Хаджипенчович постъпва във Военното-медицинско училище в Цариград. В периода на своето пребиваване там българската цариградска колония наброява около 40 000 души. Тя поддържа просветното и културно дело със значителни парични средства. Приятели на Д. Маринов от Военно-медицинското училище са: Стефан Бобчев, Павел Бобеков, Атанас Шопов, Сава Муткуров. Обкръжението на младия Д. Маринов представлява ново поколение българи, решени на всяка цена да се борят за свободата на своето отечество и своя народ. Поради здравословни проблеми той се завръща отново в Лом, за да се лекува и прекъсва своето обучение във Военно-медицинското училище в Цариград. Така изправен за пореден път пред избор, Д. Маринов приема съвета на екзарх Антим I да продължи своето образование в Полтавската военна гимназия, но поради редица лични съображение за Русия заминава С. Муткуров, а Д. Маринов – за Белград. Впечатлявайки със своите знания и култура изпитващата комисия, той постъпва в последния клас на Белградската семинария.

След Лом и Цариград в сръбската столица той преминава истинска политическа школа и едновременно с бившите участници в двете български легии поддържа тесни връзки с клуба на създаващата се сръбска радикална партия. Освен републиканските идеи на радикалите твърде много му допада тяхната мисъл, че българското отечество се разпростира върху областите: Мизия, Тракия, Македония. Според неговото собствено признание това са причините да публикува в сп. „Освобождение“ статии в защита на по-тясното сръбско-българско сътрудничество и на републиканската форма на управление в двете страни. Във връзка с един скандал относно подготовката на учителите за Македония, които ще проповядват сърбизъм там той е отстранен от Семинарията, а издръжката му е отнета.

В тази ситуация с помощта на Ильо Марков и Панайот Хитов Д. Маринов започва практика като частен учител по френски и математика в заможни сръбски семейства – Пачич и Живадинович. По-късно му е отпусната ежемесечна стипендия в размер на десет австрийски жълтици от Добродетелната дружина. Осигурен материално Д. Маринов завършва през 1872 г. Белградската класическа гимназия, а една година по-късно вече е студент във Филологическия отдел на Белградската велика школа. В тази среда той се оформя като славянофил и противник на робството.

С юношески жар той възприема идеята на Панайот Хитов да организират една юношеска дружина и да осъществят „бунтовническа екскурзия“ доСливенския балкан. След като турската легация обръща внимание на сръбското правителство за направената демонстрация по главната улица на Белград, Панайот Хитов е задържан. Идеята пропада, но 15-членната дружина от младежи е твърдо решена да се завърне в България, за да „сее семето на просвещението, семето на народното пробуждане и свестяване“. Във връзка с една инициатива на Д. Маринов за създаване на българско дружество в Белград, за което той е обвинен в българска пропаганда срещу Сърбия и династията.

По това време в Сърбия покрай консервативната и либералната партии се образува нова партия – Радикалната, начело с Адам Богославеевич, които печелят мнозинство на провелите се избори. Д. Маринов се свързва с лидера на радикалите и дори взема участие в подготовката на в. „Освобождение“ (вестник на радикалите с редактор Светозар Маркович), като за една своя статия той е съден в Белград.

На Петровден 1875 г. Д. Маринов се завръща отново в Лом и е назначен за главен учител в местното училище. Бунтовната атмосфера, която открива в града го провокира да се откаже от научните си занимания и да се отдаде с огромна енергия на просветното дело. Въпреки че до сформирането на революционен комитет в Лом не се стига, някои от ломските революционери поддържат тесни връзки с врачанските активисти. Учителската практика на Маринов се прекъсва от настъпването на 1876 г., когато на 1 май избухва Априлското въстание. Младият ломски учител не остава настрана от революционното дело, за което свидетелства един трагичен епизод, описан обстойно в биографията му. След гибелта на Ботевата чета двама от войводите Иваница Данчев и Кирил Ботев, изостанали от четата с големи премеждия се добират до Лом, където със съдействието на Д. Маринов се опитват да минат от другата страна на Дунава. След като получават фалшиви тескерета за легалното си преминаване те закъсняват за пристанището и по-късно са арестувани. Двамата четници разказват всичко на турските власти като не забравят да споменат и за благодетеля им в Лом – Д. Маринов. Последва потресаващо описание на разпитите и затворите, където е държан Маринов. След многократните разпити, мъчения и изтезания в Лом, Видин и Русе Д. Маринов е осъден на 3 години затвор.

Обществено-политическа дейност след Освобождението[редактиране | редактиране на кода] image   Димитър Маринов

След Освобождението Д. Маринов заема различни административни постове и упражнява професиите журналист, етнограф и учител.

Докато е в Ломския затвор, той научава вестта за Освобождението на България. Димитър Маринов е противник на руската окупационна администрация. Той излага на показ и описва непрофесионалното поведение на руските гвардейски офицери. На първите избори за управителни общински и окръжни административно-съдебни органи той е избран за председател на Ломско-Белоградчишкия окръжен съд. След като е избран като депутат, по право участва и в Учредителното събрание през 1879 г. Когато е представен проектът за Конституция, Димитър Маринов застава на страната на младите – „либералите“, които се застъпват за по-широки права и свободи на българските граждани. Д. Маринов е един от най-ревностните защитници на идеята за поставяне на суверенната власт в ръцете на народа и за пълната зависимост на княжеската власт от парламента.

След завръщането си в Лом той е преместен на същата длъжност – съдия в Силистра, а след това и в Русе. Пред Д. Маринов се разкрива широко поле за изява още повече, че след създаването си на 27 юни 1879 г. зад него стои силната и популярна Либерална партия, чийто печатен орган е „Целокупна България“, в който Маринов сътрудничи най-активно. Д. Маринов ратува за демократични идеи и порядки, които ще увлекат народа по пътя на парламентарното управление. Въпреки успехите си в юриспруденцията Д. Маринов се отказва от администраторската си кариера и през 1883 г. решава да се отдаде изцяло на просветното и научно дело. Той напуска съдилището в Русе и постъпва на работа в Ломската гимназия, продължавайки своите научни изследвания в областта на българския фолклор и етнография. От страниците на неговата биография ще забележим изключителната му подкрепа и твърдата му позиция на страната на Стамболов, които го ангажират за кратък период с управлението на окръг Лом.

По време на директорската си служба в Русе през 1888 г., подпомогнат от министъра на просвещението започва подготовката на поредицата „Жива старина“, която излиза през 1891 – 1894 г. Наред с научните си занимания все по-активно се включва в политическия живот на страната, като изпраща кореспонденции, пише политически брошури, в които осъжда великосръбския шовинизъм и многократно отрича с неоспорими факти сръбския характер на Македония.

През 1893 г. Д. Маринов е назначен на работа първоначално като директор на Софийската девическа гимназия, а по-късно и на Народната библиотека. Година по-късно е уволнен от този пост, като причините за това са свързани с „най-тъжните спомени от неговия живот“, а именно „изтребление на Стамболовщината“. Като ревностен поддръжник на Стамболов Маринов също попада под ударите на тази чистка. За известен период от време той се оттегля от политиката и се отдава изцяло на книжовна дейност, а през 1899 г. приема поканата на Българската екзархия и поема длъжността на главен редактор на екзархийския вестник „Вести“, който се издава в Цариград. След като за министър на просвещението се назначава проф. Иван Шишманов, Д. Маринов се захваща с организирането на институт – център на българската духовна и материална култура и традиция и уреждането на Етнографския музей. През 1904 – 1906 г. той на кон обикаля всички краища на България и откупува много предмети за музея. Създава и печатен орган, наречен „Известия на Етнографския музей“.

Пенсионира се от Етнографския музей по лични причини през март 1908 г.

След Междусъюзническата война през 1913 година Маринов е лидер на новооснования Национален съюз и ръководи опита за уния с Римокатолическата църква.

Внезапно през 1921 г. той приема свещеннически сан в Кремиковския манастир и през 1929 напълно се оттегля от светския живот. Умира в Рилския манастир на 10 януари 1940 г.

Със своето богато творчество и обществено значимо дело Димитър Маринов заема важно място както в културната, така и в политическата ни история.

Публикации от него[редактиране | редактиране на кода]
  • Маринов, Д. История на българската литература. С., 1887
  • Жива старина. Кн. I. Вярванията или суеверията на народа. Русе, 1891
  • Жива старина. Кн. II. Племената, влаките, задругите, семействата, имената и коровете в Западна България. Русе, 1892
  • Жива старина. Кн. IV. Народното обичайно право. Русе, 1894
  • Маринов, Д. Маринов, Димитър. Избрани произведения. Т. I. С., 1981; Т. II. С., 1985.
  • Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. – Сборник за народни умотворения, 28, 1914, 574 с.; 2 изд. С., 1994, 752 стр.
  • Маринов, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история (Летописни спомени и очерки). С., 1909; 2 изд. С., 1992, 355 стр.
  • Маринов, Д. Съчинения в 5 т. Т. I. Ч. 1. Народна вяра. С., 2003; Т. I. Ч. 2. Религиозни народни обичаи. С., 2003; Т. II. Семеен живот и патриархални отношения. С., 2003; Т. III. История на град Лом и Ломска околия. С., 2004; Т. IV. Спомени из моя живот или моята биография. С., 2004; Т. V. Стефан Стамболов и новейшата ни история. С., 2004.
Публикации за него[редактиране | редактиране на кода]
  • Арнаудов, М. Димитър Маринов и българската народонаука. – Годишник на Софийския университет. Историко-философски факултет, 38, 1942, № 1, 1 – 49.
  • Василева, М. М. Димитър Маринов. Изследователят на живата народна старина. С., 1996 (Минало и личности).
  • Живата старина. Юбилеен сборник по случай 150 г. от рождението на Димитър Маринов. [Материали от юбил. науч. конф.]. Ред. кол. А. Калоянов и др. Русе, 1999.
Преди няколко години имах удоволствието да работя с ръкопис от колекцията на Рилски манастир, заснет в микрофилм, на чиито страници Д. Маринов, верен ученик на Неофит Рилски, учен, енциклопедист и забележителен педагог, между другото и един от  игумените на най-големия манастир в България, беше оставил приписка в края на книгата, в която приписки, на възлови места - в проучваните от него жития, беше оставил и Неофит. 

А ето и статията: 
 
За фанатизма, за честта и достойнството, за забрадката като задължителна част от носията на българката...   BULGARIAN NATIONAL DRESS / БЪЛГАРСКА НОСИЯ·12 ДЕКЕМВРИ 2017 Г.   ЧЕМБЕР Това беше забрадка, с която се забраждаше гражданката […]. Чемберите бяха всякога цветни: зелени, червени, жълти и разни други; те бяха дус, или чисто цветни в средата, а по краищата имаха шарки. Идваха от Цариград и ги продаваха евреите манифактураджии. С тия чембери има свързани спомени за скръбни случки. Евреите са продавали разноцветни чембери, между които и зелени. Зеленият и аленият цветове, като по-ярки, са купувани повече от младите български жени. Обаче фанатиците ходжи намериха, че зеленият цвят е свещен, защото такъв е бил цветът на Мохамедовото знаме, и настояли пред властите да забранят носенето на тоя цвят от когото и да било, а особено от гяурките. Види се властта не е дала ухо на тия глупави претенции на ходжите, та не взимала никакви мерки и гяурките купували такива цветове и ги носели. Пазарът в Лом бил петък и неделя в чаршията и гражданките отивали забрадени с такива зелени чембери. Фанатизираните турци не са можали да търпят и веднъж, както са вървели две-три жени, на видни български граждани, като минали покрай кафенето при шадравана, станал е един виден турчин — Исмаил Балъкчията, смъкнал от главата на едната от тях чембера, който бил зелен, и го скъсал. Скандалът бил много голям, защото както се знае, жена гологлава да ходи е позорно и не бива никой, ама никой, дори свекър или девер, да я види гологлава освен мъжът ѝ. Считало се така, че ако жена се покаже на някой мъж гологлава, значило, че тя е блудствала с него. Прочее госпожата, за която иде реч, останала гологлава пред чаршията, се обидила до такава степен, щото тя от своя страна грабнала от главата чалмата на Исмаил Балъкчията и я направила на парцали. След тоя подвиг жената си покрила главата с шорца*, додето отишла в един еврейски манифактурен дюкян и си купила нов чембер, но не вече зелен. Тая случка била предмет на приказки цели седмици. Мъжът се отнесъл до властта и Исмаил Балъкчията, при всички религиозни мотиви на своята постъпка и разкъсаната си голяма чалма, бил намерен за виновен. Осъден бил дори и от самите по-първи и умни турци. *шорц - престилка
Из “История на града Лом и Ломска околия”, авт. Димитър Маринов, 1908 г.



Гласувай:
1



1. didigee - Пак ни напомпаха! Привет, при...
14.12.2017 08:41
Пак ни напомпаха!
Привет, приятелче!!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: eloiz
Категория: Изкуство
Прочетен: 1651290
Постинги: 892
Коментари: 932
Гласове: 2596
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031