Няма идеално общество, нито такава политическа система. Да, баналност, но именно защото е вярна. Това обаче и не значи, че няма по-успяващи и по-малко успяващи общества. Има и такива, при които могат да бъдат забелязани процеси, говорещи за започващ или започнал социален и културен разпад.

Сега няма да се докосвам до големите теми изобщо за модерната/постмодерната или както решим да я наричаме още съвременна култура, при която също се наблюдават ясни тенденции към разпад и дълбинни промени. Ще се спра само върху някои наши „български работи“.

Първото, което веднага се набива на очи поне за мен, е стремглаво нарастващата базисна неграмотност. Някой вероятно ще рече, че тук си позволявам недопустимо обобщение – може и така да е, ала все пак общата картина винаги е по-важна, когато се опитваме да мислим върху подобни проблеми, а не отделните частни случаи, които няма и как да бъдат обсъждани извън контекст.

Нека започна с „най-простото“ – с писменото владеене на българския език. Позволявам си да твърдя, че тук нещата са катастрофални и в медиите, и в т.нар. социални мрежи, а дори и при писането на закони и наредби, където една сгрешена запетая е в състояние да промени драматично смисъла им. Да припомня ли анекдотичния случай с „Да се обеси не, да се помилва“ и „Да се обеси, не да се помилва“. Съзнателно давам един толкова краен пример, за да стане по-ясно пред какво сме изправени.

Но къде е „тънкостта“ тук, че така настоявам и проблематизирам въпроса за грамотността? Нали в крайна сметка и един неграмотно написан текст пак ще бъде разбираем за четящия го? Да, така е, ще бъде разбираем.

И така, тънкостта – нека повторя – се състои в няколко направления. Първо и вероятно най-важно – писменото излагане на мисълта дисциплинира самата мисъл. То просто изисква усилие за концентрация и подреждане на съответните разсъждения или наблюдения. Според мен това е изключително важно, доколкото след изчезването на „културата на писмото“ (на отдалеченото общение с роднини, приятели и пр.) се изгуби и умението тъкмо да общуваме писмено – с други думи, едно основополагащо социално умение. Нека само припомня, че съвременните електронни писма (имейли) не са точно писма, а в огромния им процент кратки съобщения, от своя страна – нека си дадем сметка за това – доразвиващи и подкрепящи т.нар. клипово мислене. Ала то в най-добрия случай има предимно служебни, развлекателни или рекламни функции и задачи.

„Културата на писмото“ освен казаното по-горе има и своите далеч по-важни ритуални измерения – тема, която тук няма начин да бъде дори и най-общо разгледана. Просто е нужно да се знае и помни, че човешката култура е култура тъкмо защото се крепи върху фундаментални ритуални жестове, които изобщо не се нуждаят от разбиране и осмисляне, за да „работят“.

На следващо място тук виждаме и своеобразното загърбване (на светогледно, но и на институционално равнище) на предварителното изискване за споменатата първична писмена грамотност. Това вече е индикатор, че нещо много дълбоко както в държавата, така и в обществените отношения започва да се пропуква. Говори за опасни „тектонични движения“ под социалната реалност. Нужно е само да погледнем дори и част от неграмотно изписаните документи, писма и т.н., разменяни във и между държавните институции. Това, освен че предизвиква тъжен смях (което е маловажно), за по-внимателния наблюдател ще подскаже и началата на една крайна незаинтересуваност въобще що е държава и как работи и се организира тя. В голяма степен затова, а в един по-дълбок смисъл и съвсем очаквано се разпространи феноменът на „калинките“ на държавна служба. Оставям настрана политическия клиентелизъм и шуробаджанащината, които биха били най-малкото силно затруднени в средата на едни по-строго спазвани правила и изисквания. Обаче такова спазване е възможно само там и само тогава, когато съществува критична маса от хора, ценящи труда си и неговото качество.

Наясно съм също така колко е лесно да се каже, че в случая правя от мухата слон. Аз обаче, напротив, смятам, че у нас отдавна вече „слонът“ постепенно и твърде успешно се превръща в „муха“, докато и съвсем не изчезне споменът, че въобще е имало „слон“. Кой би имал интерес от такава почти кафкианска метаморфоза? Не мисля, че точно „интерес“ е думата. По-скоро се срещаме отново и отново с душевна вялост и културен мързел. С някаква инерция на живеенето, която лесно се възбужда от медийни теми като „световното затопляне“ или „пренаселеността“, възприемайки ги за себе си като възможност за „критичен поглед“ към една по същество нерефлектирана виртуална реалност. Съжалявам, но нещата са много по-сложни.

Не бих се осмелил да твърдя еднозначно какво и как трябва да бъде направено, за да се преодолее или поне да започне да се преодолява този проблем. Поне този проблем. Със сигурност той е многопластов и изисква дълга и целенасочена работа. Знам обаче, че за да бъде лекувана една болест, тя преди всичко трябва да бъде разпозната като болест. В противен случай никому не би хрумнало да лекува каквото и да било, докато не стане прекалено късно.