“Задочни репортажи за България” Георги Марков
Струва ми се, не мога да твърдя, единственото масово чувство, изразено от българския народ спрямо друга държава, е това спрямо СССР, и то, най-меко казано, е чувство на неприязън. В своето вътрешно отрицание на всичко съветско българските граждани проявиха неприсъща тям пристрастност. Дори интересни явления в съветското кино през петдесетте години бяха отминавани от българския зрител с ненавист и презрение. Българските читатели показваха пълно пренебрежение към съветската литература. При много мои срещи с читатели почти непрестанно, било открито, било езоповски, ми беше подхвърляно колко неинтересна, долнокачествена била съветската литература. Стигна се до нихилистично отричане дори на на безспорно крупни постижения на съветската класика. Българските власти прикриваха това чувство с отчети за организационни мероприятия, като колективно четене на съветски книги или колективно ходене на съветски филми. В маса училища ученици съзнателно не искаха да учат руски език. Отношението към съветската наука също бе предубедено презрително. За това много допринесе развилнелият се руски шовинизъм при Сталин, когато узнахме, че не Гутенберг бе измислил печатането, че не Лавоазие бе измислил закона за съхранение на веществото, че не Стивънсън бе измислил локомотива, че не Маркони бе направил радиото, а цяла галерия от неизвестни до тогова руски гении бе свършила тая работа много по-рано. Всичко значително на този свят бе измислено от руснаци. И хората в София казваха, че и Адам и Ева сигурно са били руснаци. Великоруският шовинизъм в онези години променяше историческите факти най-произволно, сякаш да докаже някакво расово превъзходство на съветските хора.
Трябва да кажа, че в своите антисъветски чувства мнозина граждани в България не вярваха, че Гагарин наистина е летял в Космоса. Докато не дойде категоричното потвърждение на чуждите радиостанции, чувах множество мнения, че полетът в космоса е бил трик. Точно в годините след развенчаването на култа към личността сякаш всеки даваше израз на своето истинско чувство спрямо СССР.
В производството, според мен съвсем заслужено, лошата слава на съветските машини идваше от тяхното лошо качество.
– Тоя съветски боклук го хвърли в реката!- викаха работниците един на друг и сякаш бяха щастливи , че долнокачествената бормашина или преса им даваше основание да изразят презрението си към СССР. С течение на времето огромното мнозинство от българските специалисти писнаха срещу съветското оборудване на предприятията и до голяма степен наложиха внедряването на западни технологии. Присъствието на съветските съветници в разни области също бе повод за ирония.
– Ако искаш съвет, иди да съветваш със съветския съветник!- тази тавтология беше израз на твърде определено чувство.
Висши служители на външната търговия неведнъж се оплакваха от арогантността на техните съветски партньори. Техническите специалисти не искаха да имат взимане-даване със съветски съветници. Особено силно бе разочарованието на млади комунистически идеалисти, които заминаха да се учат в СССР веднага след войната. Мнозина от тях по-късно ( когато можеше да се говори срещу Сталин), изведнъж изляха напластяваното чувство на горчивина и разочарование. Няма да забравя колко смаян бях, когато видна партизанка ми декларира, че била ужасена и потресена от онова, което е видяла в Москва…
Бил съм на много мачове, футболни, баскетболни, волейболни, когато публиката е освирквала и дюдюкала срещу съветски спортисти дори при не много сериозни нарушения. Стремежът на съветските футболисти, особено в първите години след войната, да постигнат победа на всяка цена и с всички средства доведе до презрението и и ненавистта на цялата българска публика, включително партийната. “Кучкари”, “секирджии”, “касапи” бяха епитети, с които никой друг чужд отбор не е бил удостояван. Българските запалянковци особено ненавиждаха съветските отбори, защото вярваха, че резултатите от мачовете с тях са предварително нагласени. В София дълги години се разказваше, че загубите на българските футболисти от съветските на две последователни олимпиади са били “по заповед”. Поради яркото антисъветско отношение на българската публика се стигна до период, когато гостуванията на съветски отбори бяха напълно прекратени.
Всеобщото антисъветско чувство в България беше най-ярко демонстрирано в периода след 1956 година. Тогава сякаш единодушно се стигна до отричане на всичко съветско. Дори и в най-партийните среди се смяташе за неуместно да се славослави СССР и да се говорят хубави неща за съветската наука или технология. Спомням си добре, че когато разказвах пред високопоставена партийна компания за чудесния филм на Тарковски “Иваново детство”, всички ме слушаха със снизходителни усмивки, сякаш се опитвах да правя евтина политическа пропаганда. Друг път, когато на връщане от Москва казах, че съм си купил съветско радио, пак партийни другари подметнаха: “Щом искаш да си имаш радиоточка”.
Радиоточки се наричаха високоговорителите, които предаваха програмата само на Радио София.
Но нека тука подчертая, че цялото това отношение се отнасяше до съветската държава и нейните атрибути, но не и до хората в СССР. Спрямо тях българите обикновено изразяваха чувство на съжаление. Движещите се в стадно единство съветски туристи из България биваха посрещани по-скоро със съчувствие и жал.
– Те са по-големи нещастници и от нас!-казваха хората.
Ето че се мъча да си припомня поне един мой познат от всички хора, с които животът ме беше срещал в течение на толкова много години, за когото мога да кажа, че е обичал искрено СССР. Странно, но може би единственият, у когото имаше проблясъци на подобно чувство, беше моят най-добър приятел, поетът Стефан Цанев.Но струва ми се, че той обичаше някакъв друг, негов си Съветски съюз, който беше много, много различен от истинския. И това се вижда от забранената му поема за Съветския съюз. Освен него не помня нито един ( включително първи партийни ръководители и служители на Държавна сигурност), който да е изразил този вид любов, за която говорим. Слушал съм много славословия за Съветския съюз, добри и лоши оценки за разни неща, декларации за фанатично следване на съветските постижения, клетви за вярност до гроб, но никога не съм доловил чувството на топлота и обич, което характеризира любовта. У най-отявлените привърженици на СССР съм откривал определено чувство на безпокойство и напрежение, когато се е говорело на съветска тема. Нормално всеки я избягваше, което едва ли беше доказателство за любов. Може би най-поривистото обяснение на отношението към СССР бе декларирано от мой познат, важен служител във важно ведомство, който веднъж каза:
– Всичко, което имам, всичко, което съм, го дължа на СССР. И въпреки това някои работи не ги разбирам!…
Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия. За огромното мнозинство от хората България е “продадена” на СССР завинаги и докато съветската държава съществува, нищо не може да бъде променено. Интересът към СССР, позитивен или негативен, също изчезна, сякаш българите се стараят да забравят съществуването му, както инвалид се мъчи да забрави липсващия крак. Но това не е никак лесно, защото СССР е задължителна част от българския живот и твърде осезателно напомня за своето съществуване”.
Откъс от Книгата на Георги Марков - &quo...
Днес се навършват 80 години от рождениет...
07.09.2017 15:09
Няма съмнение, че ще го напомпят.
Този постинг ни връща към червения фашизъм, за който подмени и кушели жадуват.
Няма съмнение, че ще го напомпят.
Този постинг ни връща към червения фашизъм, за който подмени и кушели жадуват.
А Вие какво очаквате от червените помаци? Иначе те може да си жадуват за комунизма и живковизма, но това е минало, и то няма да се върне, колкото и да им се ще. Напомпаните им -досущ въздух под налягане - глупости са не нещо друго, а вдовишки (нали се сещате според вулгарното определение за какво плачела вдовицата) жалейки; но недоносчето умря и няма да възкръсне. Скоро ще се спихне и последната им надежда - русийката на полуръста путин. :) А тогава...?
Ами такава е "безпределната", "братска" любов на нашенци към мордор /ссср/русия/. Иначе червените помаци не спират да квичат как 99% от Българите обичали до смърт -моля ви се- североизточна нигерия.
Иначе по темата
Този репортаж на Марков ударя в десетката днес във времето на тъй наречената хибридна война защото в него има доста истина . И за това в никакъв случай не бе виновна съветската литература и въобще култура, а престараването на нашите " културтрегери" Аз също съм се възмущавал когато с часове съм стоял на опашка за западен автор и после към книгата му като задължително допълнение купуваш нещо на партиздат /често съветски автор/ Същото бе и с филмите. Наред с блестящите ленти имаше и много боклук който въртяха по телевизия и салони. От Запад се купуваха предимно доказали се филми и постепенно се създаде усещането че съветските филми са много кофти , но въпреки това ни ги пробутват насила, а Западът прави само шедьоври, но по политически причини не купуваме всички тези шедьоври. Общо взето така стояха нещата и с книгите. Тази реална картина авторът обаче "доукрасява" и внушава , че българския народ като цяло изпитва неприязън към руснаците, което съвсем не е така и това собственика на блога, както и коментаторите към статията много добре знаят. Знаеше го и Георги Марков.
Писал съм го и друг път:
-Съветска/руска/ кола не карам, руски футбол не гледам, руска естрада не слушам, но смятам руснаците за близки и съм с това убеждение цял живот. Практиката/личната/ не ме е опровергала за тези ми съждения.
Не искам, а и не би било правилно, да се опитвам да ти променям личните възгледи и пристрастия, но пък съм длъжен да отговоря отрицателно на твоето разбиране, че руснаците са ни близки. Не, не са ни близки нито по манталитет, нито по светоусещане, още по-малко пък сме "една кръв" с тях. Руснаците имат съвсем различен произход и друга историческа съдба, фактът на 45-години марионетен съветски режим, в никакъв случай не ни прави близки. За всичко това мога да се аргументирам подробно, но е извън рамките на коментара ми.
Имах предвид истинската Нигерия, че е страна с бързоразвиваща се икономика и със значим дял в световното стопанство. Тя е "бяла страна" спрямо нас мисля
Аз съм живял в Русия, ходя и днес при състуденти там и да отрека че има бедност/на материята и духа/ значи да лъжа. Има обаче нещо което е коренно различно-бедността отстъпва, при това със сериозна скорост.
Ще ти дам личен пример. През 90те въртях малък бизнес там. Когато ходех командировка в Краснодар винаги се отбивах при мой колега от Университета-просто щеше да се разсърди ако отидех на хотел. Канеше ме въпреки , че му беше трудно да ме посреща-не получаваше заплата с месеци. Жена му пък непрекъснато висеше пред учреждения или предприемачи и просеше средства за училището където беше директор/ в едно село на около 30 км в града/ Тоест когато ходех в тях гледах да занеса повечко храна и напитки от нас. Преди няколко години съпругата на приятеля ми честваше юбилей. Поканиха ни и отидохме със съпругата. Ще кажа за училището. Днес в двора му/а той е огромен/ има три балона . Единият е басейн , другият многофункционален , а третият е опитно поле-училището е със селскостопанска насоченост. В стаите интерактивни дъски и на всеки две деца компютър. Общежитието и храната в училището безплатни. Говорим за селско училище колега.
За колегата без заплатата...
За Олимпиадата в Китай от службата му бяха планирали чартър за желаещите да отидат в Китай. Примолих му се и аз и той ме уреди. Аз ли бях куцузът не знам, но както разпивахме вечерта преди полета стана сакатлъка между грузинци и осетници и в Краснодарска Област забраниха всякакви отпуски и командировки на ръководен персонал /близо е/. Тогава за сетен път осъзнах колко егоистичен може да бъде човек. Гледах директно по тв как гинат хора, видях бежанците осетинци и ужким съчувствах, но огромното ми съжаление беше, че не излетях за Китай-много ми се иска да видя какво са направили тези хора с очите си
Доказано е, доказано е.
Поклон пред делото и паметта му и мир на душата му!
Така е, за Марков могат да се посочат - и то с пълно основание - много факти, очертаващи връзката му с комунистическия режим, но това е тема на друг разговор, както се казва. В случая аз наблягам на дисекцията на режима и диагнозата на обществото, които той е направил в онези години. А доколко тези "репортажи" са точни, показва невероятния цинизъм на убийството му...Подарък за рождения ден на другаря живков! Може ли изобщо нормален ум да бъде в мир с такова нещо? Убийството на Марков, в крайна сметка, показва истинските, финални отношения между него и комунистическата сатрапия и лично с правешкия каскет. И понеже упоменавате покойния Илия Минев: да, той е твърде различен от Марков - като произход, и като житейски път, идеи и т.н., но имат и общи неща, например: и двамата завършват трагично и тъжно своя земен път, ако и Минев да почина от естествена смърт; и над двамата тегне една невидима цензура или полуцензура; и двамата почти изцяло са отритнати и захвърлени от псевдоантикомунистите, а Илия Минев и до днес е клеймен като..."фашист". И двамата, макар и post mortem, продължават да показват, че комунизмът и съпътстващата го деградация не са си отишли от България...
2. Блогът на Калоян(Българска Монархия)
3. Блогът на Единствена
4. Забравеният д-р Ганчо Ценов
5. Българите са стари заселници в македония
6. "Хиляда години от смъртта на Св.Климент ли?"
7. Кроватова България и покръстването на българите
8. Народността на старите македонци
9. Декомунизация
10. Епохални времена
11. Блогът на sparotok
12. Лустрация на агентите на държавна сигурност-петиция
13. Блогът на dimenzed
14. татарски фалшификати
15. Петиция за демонтирането на бургаския "Альоша"
16. Демонтиране на паметника на съветската армия
17. Истината за Украйна
18. АТЛАНТИЧЕСКИ СЪВЕТ НА БЪЛГАРИЯ
19. НАТО
20. Контракоментар с Асен Генов